ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЗА СЪВРЕМЕННА РУСКА ЛИТЕРАТУРА- 1( 18 )

На 3 март през1878 г. е подписанСанстефанският ми-рен договор междуРусия и Османскатаимперия, с което сеслага края на Руско-турската война от1877-1878 г. Датата 3март слага начало наТретата българскадържава.

* * *

Санстефанският мирен договор еподписан в градчето Сан Стефано (дн. Йе-шилкьой) от граф Н. Игнатиев и Ал. Нелю-дов от руска страна, и Сафет паша и

Садулах бей – от турска. Договорът епредварителен и подлежи на одобрениетона останалите Велики сили. Постановле-нията за България се съдържат в членоветеот 6 до 11 и в член 19. Съгласно тях Бълга-

рия се учредява катоавтономна, но ва-сална държава с гра-ници, коитообхващат с малкиизключения почтивсички земи в евро-пейската част наТурция, населени сбългари. Общата йплощ възлиза на по-вече от 170 хил. кв.км. Тя има редицаправа, включителнои да иска признаванеи от други страниизвън подписалитеСанстефанския ми-рен договор, както иправото на междуна-родни търговскиотношения и натърговски предста-вителства; да

Йордан Ценов eисторик. Завършил еистория в СУ „Св.Климент Охридски”(роден е през 1926 г.в с. Горна Бешовица,Врачанско). Цял жи-вот работи в систе-мата на лекатапромишленост, ноисторията си оставанегова страст, а крае-ведческото познание– морален дълг исмисъл на дните му.„Над вратата накласната ми стая вначалното училище вГорна Бешовица бе-ше окачена репро-дукция от картинатана чешкия художник Ярослав Вешин„Самарското знаме". Това ми даде поводда си представя Освободителната войнаи като една битка за тържеството на зна-мето” казва той сега, когато е направилтвърде много за осветяване на пътя наСамарското знаме към България. Новсичко в тази история е белязаносъдбовно. Прадядо му – Тодор Ценов ероден в Тетовско и след решенията на

Берлинския конгрес,когато Македонияостава под турскавласт, цялата фамилиясе спасява в България.Йордан Ценов познавасветините на роднотоси село Горна Бешови-ца, застрашени отразпиляване.С нескри-та гордост казва намвсеки, който го попе-та, че Камбаната в не-говото село е отстотината екземплярикамбани и църковнаутвар, изпратени отСлавянските комитетив Русия по предложе-ние и специалендоклад за тях на Пьо-

тър Владимирович Алабин през 1879 г.Надписът върху нея, уверявал в това.

Днес Йордан Ценов е автор на книга-та „Знамето и губернаторът". Огроментруд се крие между кориците на товаиздание. Добросъвестно авторът е посо-чил всички ония, които преди него са сетрудили, за да се запази блясъкът на Са-марското знаме – тази необичайна ре-ликва, този символ на единния корен на

Из предоставеното ни от нашияавтор и сътрудник – писателят ижурналистът Димитър Боримечков,интервю „Граф Николай Игнатиев:Българската следа в неговата житейскамисия” с Калина Канева – автор на кни-гата „Н. П. Игнатиев – графът на бълга-рите” (2008; 535 с. , 400 илюстрации.

Калина Канева: „С голяма радост и снеописуемо вълнение работих в архивана граф Игнатиев. Видях там и писматана графиня Игнатиева. Нали вече бяхпрочела негови писма и исках да разбераима ли отговори. И сварих на масатаподредени томчета с подвързани писма –огромно количество. Аз можах само да гидокосна, да ги разлистя. Прочитах по ня-кой пасаж и си го преписвах. Един откъсбеше страхотен. Ето какво пише съпруга-та на граф Николай Игнатиев: „Ти знаешколко обичам слънцето, но това намръ-щено сиво небе ми се отрази много зле нанастроението, а твоята позлатена обста-новка – още повече. И когато аз настоя-вам да си подадеш оставката, това е затвое добро, макар да знаеш, че аз предва-рително одобрявам това, което ти си ре-шил да правиш”. И в този дух. И накраядопълнение: „Забравих да ти кажа, че заСкобелев се разпространяват интриги вдвора, но той е твой поклонник и затовами е симпатичен. Вярва във величието наРусия и ненавижда петербургското бла-то”. Тя така пише за Скобелев на мъжа си– министъра на вътрешните работи. Сняколко думи се прави характеристикана трима човека: той е твой поклонник изатова ми е симпатичен. Вярва във вели-чието на Русия и ненавижда петербургс-кото блато. Просто показва – тя каква е,той – какъв е, и Скобелев – също. След

няколко месеца Скобелев умира вне-запно. Почти по същото време графИгнатиев е принуден да си подадеоставката като министър и като участникв руската политика. Така по трохички съ-бирах факти: тук ще намеря нещо, там –нещо. Докато най-накрая можах дасътворя тази книга над 500 страници, вкоято не само описвам живота на графИгнатиев, а и на неговото обкръжение,неговите предци и потомци. Търсейкинеговите следи, описвам и това, коетосъм срещала по моя път, в моя живот.Винаги съм се питала: какъв е тозивътрешен подтик, който е накарал графИгнатиев да приеме българската съдбакато своя житейска мисия. И до края наживота си той продължава да поддържавръзка и да обича България. В писмата дожена си, които бяха публикувани през1999 година за първи път в Москва (”По-ходные письма с театра военныхдействий 1877 г.”) намерих следните редо-ве: „Отец Николски проведе обедна ли-тургия в българска черква, на българскапочва – за първи път очистена от турци-те, в присъствието на руския император.Ние връщаме нашия дълг към родинатана просветителите Кирил и Методий!”(Град Бяла, България). Значи, ето каквотой е смятал за дълг на Русия към Бълга-рия! Освен това, човекът, който 13 годи-ни е живял в бившата столица наВизантия, в Цариград, не се съмнява кояе родината на Кирил и Методий, той сиго казва направо. После намерих в ме-моарите на други дипломати един пасаж,който на мен ми направи впечатление. Впосолството в Цариград се водел някакъвразговор и неговият помощник Нелидов

ВЕСКА ЯНАКИЕВА

3 МАРТ В ИСТОРИЯТА И ДНЕС

ГЕРГАНА КИРЯКОВА

ПОПУЛЯРИЗИРАНЕ НА ДЕЙНОСТТА НА ПЬОТЪР АЛАБИН(принос на българин, предизвикан от картината на Я.Вешин в детството му – „Самарското знаме”)

Участници в Цариградската конференция. Прави: граф дьо Муи (секре-тар), барон Хайнрих фон Каличе, лорд Солсбъри, граф Жан-Батист дьоШодорди. Седнали: граф Луиджи Корти, граф Франсоа дьо Бургоан, сърХенри Елиът, граф Николай Игнатиев, барон Карл фон Вертер, графФеренц Зичи. На стр. 12

два народа, вълнуващ краеведа. Както итова, че Пьотър Алабин не е просто имена улица в центъра на столицата ни илисамо инициатор на създаването на товазнаме за Българското опълчение. Той нее само губернатор на София на Вре-менното руско управление в България(1878-1879), а е и приятел на страната нидо края на дните си. А неговото име еедно от имената, превърнали се в част отисторията ни.. .

Така, носейки и святата суета на все-ки родолюбец, опитващ се да завъртислънцето около родното си огнище,Йордан Ценов започва да събира,разпитва, издирва, къта, пише и публи-кува… Стреми се да намери частици от

голямата история, свързани с роднотому село, с неговия род, народ и предци.

Така започва да описва и историята наСамарското знаме и всичко, свързано снего.

„Колко забележителни хора не самогли да доведат докрай започнатото оттях дело, а вие успяхте. Книгата живеедълго, а с нея и авторът й. Благодаряоще веднъж за Вашия труд! " - пише доЙордан Ценов професор Ленар Василие-вич Храмков, заслужил деятел на наука-та на Руската федерация, доктор наисторическите науки, действителен членна Академията на хуманитарните науки.

Пликът с клеймото от Самара бълга-ринът прибира в личния си архив катоначало на приятелска кореспонденция.

"За вклад в изучении истории Са-марского края" пише на медала с лика наПьотър Алабин, който Йордан Ценов

На стр. 12

На стр. 12

ДИМИТЪР БОРИМЕЧКОВ

„НЕ, НЕ – ОТ БЪЛГАРИЯ,ЧРЕЗ КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

Граф Н. Игнатиев иобсъжданите граници

на България

Варна, бр. 1 (32), януари 2014 г.12

получава от Историческия музей „П. Вл.Алабин" от град Самара.

При всяко честване на годишнина отОсвобождението на България личносттаи делото на Алабин отново са в центърана вниманието на изследователите. А то-ва е още една причина да се изрази ува-жение към приноса на Йордан Ценов,неуморният краевед, чийто интерес къмисторическите истини и ценноститръгва още от детския му спомен вкласното училище в родното село ГорнаБешовица, Врачанско.

ГЕРГАНА КИРЯКОВА

ПОПУЛЯРИЗИРАНЕНА ДЕЙНОСТТА

НА ПЬОТЪР АЛАБИН(принос на българин, предизвикан от

картината на Я. Вешин в детството му –„Самарското знаме”)

От стр. 11

казал: „Русия е получила православиеточрез Византия”. Игнатиев веднага гоапострофирал: „Не, не – от България,чрез Кирил и Методий”. Димитър Бори-мечков: „Това говори, че той добре знаеисторията и борави с документи..” Кали-на Канева: „Естествено. Той е човекът,

който е снабдявал непрекъснато рускитеучени с материали за южните славяни, заБългария и т.н. Освен това, неговият ра-йон, който обслужвал дипломатически –Османската империя – е огромен. Тойобхваща не само славянските племена,населяващи Балканския полуостров, но иМала Азия, светите места – Палестина,Атон, Гърция. И навсякъде е имало рускиконсулства. И той ги ръководи. ДимитърБоримечков: „Кое дело на граф Игнатиевза България е най-важно?” Калина Кане-ва: „Аз смятам, че най-важното е неговотомайсторско, дипломатическо, завоалира-но участие в създаването на независимабългарска църква. Защото това действи-телно е бил мостът към политическа не-зависимост, тъй като създаването набългарски екзархат става чрез султански

ферман. И Сан-Стефанският мирен дого-вор имал за цел да сложи границите наБългария по екзархата. Негов принцип ебил – да изучи реалната действителност,да начертае план за действия и да гопреследва до изпълнението му.

Той се солидаризира с борбата набългарския народ за самостоятелнабългарска църква и спомага тя да дойдеот ръцете на султана. Султанът го енаправил не само защото е бил приятел сИгнатиев и се е поддал на него, а и защо-то е целял да противопостави гърците набългарите. Но ние сме спечелили.После идват въстанията, идва Ца-риградската конференция, на която запърви път Великите сили признават, чеима България. И подписват такъвтрактат – предложение към Турция да да-де автономия на България, с което,разбира се, турците не се съгласяват.Именно генерал Николай Игнатиев„изстрелва” своя ултиматум: „Или авто-номия, или анатомия”, тоест война. Коетои става, защото вече няма друг път. Играф Игнатиев поставя подписа си в СанСтефано под свободата и възстановява-нето на българската държавност.

сключва търговски, финансови и адми-нистративно-правни договори със съгла-сието и одобрението на сюзерена Турцияили на попечителя Русия по време на пре-ходния период, както и да има собственавойска и полиция.

* * *За първи път Трети март се чества през

1880 г. – две години след Освобождениетокато Ден на възшествието на престола наимператор Александър Втори. Две години

по-късно – през 1882 г., Държавният съветприема „Списък на неприсъствените дни вБългарското Княжество”. В него за първипът е записано, че денят 19 февруари сечества като ден на „Заключаването на С.Стефанский договор".

Неупоменаването на император Алек-сандър Втори се обяснява с факта, че през1881 г. той е убит и е наследен от неговиясин Александър Александрович. СъгласноУказ 78 от 31 декември 1887 г. се одобрявасписък на неприсъствените дни в Бълга-рия. В него денят 19 февруари се отбелязвакато ден на „Освобождението на Бълга-рия". През 1911 г. е приет нов Закон запразниците и неделната почивка, но и в не-

го 19 февруари продължава да фигуриракато ден на "Освобождението на България".Този закон остава до октомври 1951 г., ко-гато официално е отменен от Кодекса натруда. С въвеждането на Григорианския ка-лендар през 1916 г. събитията от 19-ти и 20-ти век се преизчисляват, като към дататасъответно се прибавят 12 дни за 19-ти в. и13 дни – за 20-ти век. Денят 19 февруари1878 г. стар стил, става 3 март по нов стил.За първи път по новия стил 3 март ечестван през 1917 година. Трети март се

отбелязва като празник до 1949 г. През1950 г. съгласно постановление на Ми-нистерския съвет за определяненанеприсъствените дни през календарната1950 г. 3 март за първи път не е включенв списъка на неприсъствените дни.Еднократно като официален празник де-нят е отбелязан през 1978 г. по повод на100-годишнината от Освобождението.Десет години по-късно по решение напленум (1987 г.) и на Министерския съ-вет 3 март е възстановен като официа-лен празник. С решение на Държавниясъвет от 27 февруари 1990 г. и на На-родното събрание от 5 март с.г. датата еобявена за национален празник.

ВЕСКА ЯНАКИЕВА

3 МАРТ В ИСТОРИЯТА И ДНЕС

На стр. 14

Самарското знаме на 3-та дру-жина от Българското опълчениев Руско-турската освободителнавойна 1877-1878 г. „С нами Бог” еизбродирано най-отгоре за свя-тата кауза – Освобождението.

От стр. 11

ДИМИТЪР БОРИМЕЧКОВ

„НЕ, НЕ – ОТ БЪЛГАРИЯ,ЧРЕЗ КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

РУМЕН ЧАРДАКЛИЕВ – потомък на бежанци от Лозенград през 1 903 г.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НАКАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА (1844-2014)

На 7 февруари 2014-та от 11 .00 ч. в старите гробища на Варна, с тържествен ритуал пред гро-ба на легендарния национален герой Капитан Петко войвода, бе почетена паметта му и отбе-лязани 114 г. от кончината му на същата дата през 1900 г. във Варна.

От стр. 11

Варна, бр. 1 (32), януари 2014 г. 13По волята на съдбата Георги

Чичаров носи в себе си две сти-хотворни стихии – българската ируската.

Не, не, той не пише стихотворе-ния на руски език. Но дълбокотообщуване с руската националнакултура, с народите на Русия, дълго-годишното му приятелство с големируски поети особено през 80-те го-дини, са извършили неоценимо затворческата съдба на поета гра-дивно дело, пробудили са в сърцетому славянската генна памет. Именнов сърцето, в чувствата, в проявле-нието им, в емоционалната широтаи разкрепостеност, характерни занашатанатура.

Много негови стихотворенияпри цялата им естественост иактуалност са продиктувани оттова или онова местенце на плане-тата, което е предизвикало избли-ка на поетическата му страст,безкрайната тъга по преживянотои невъзвратимото или възторг, ра-дост от откриването на досега не-познатото, неизвестното. Те носятв носят в себе си този земен, само-битен заряд както стволовете настолетните дъбове и гори,дълбинните сокове на земята.

„Аз под иконата търся спасе-

ние…” за Георги Чичаров не еобикновен ритуал, не е гръмка,изтъркана, от време на времебезсмислена, механически употре-бявана фраза. Това е въздухът,който той диша, това е молитва,която произнася срещайки на-деждата с всеки нов изгрев, това евяра, засукана с майчиното мляко.

В неговата лирика светът е тро-гателно жив, добър, откровен, нопонякога потаен, неукротим, другпът – безразличен, суров и безпо-щаден вследствие на тежестта на чо-вешките пороците и бездушнияегоизъм на фаворизираните.на хо-рата и … егоизъм. Ниматака трябва царят на при-родата – Божието създа-ние, Човекът да лиши от животнеочаквано малката, нищожна„златна топчица” – украшението натайгата, нейният сутрешен зименбудилник, подскачащ от клонка наклонка? Да убива! И да пустее тайга-та без това пухесто, радващо погледасъщество („Последният скок”).

Морето е особено чест гост внеговите стихотворения. В неговилнее буря и плаши, пре-дупреждава и застрашава, случвасе то да изгуби и рибаря, и моряка,и плувеца – стихия! А поетът…

приема необятното, неукротимоморе в своето беззащитно сърце,носи го със себе си като своясобствена непреодолима мощ насвободомислието, дързостта,непреодолимите страсти, носещирадостта и тържеството на живота,пази го като спомена за краткото иодобрително потупване на бащи-ната ръка по рамото, като майчинамилувка… Как си приличат те в не-говата душа – топлата, ласкававълна и майчината длан!

Поетът по своему възкръсваслед житейските бури и несгоди вчаса, когато то – морето неукроти-

мо и бурно вилнее, когато вълнитесе блъскат в подножието на фара(„Рибарят и морето”).

Много от стихотворенията напоета са насочени към вечната те-ма за нашето кратко гостуване наземята. Мъдростта, вдъхновение-то, страстта, осмислената, поняко-га самопожертвователна любов(какво да направиш?) – тя посеща-ва всеки един от нас: художницитеи творците на словото (понякога несъвсем често). А когато всичко товате посети, когато се разкрие като

второ, трето твое диха-ние, пишеш и възпяваш,а жизнените сили, а

земните ти часове вече са катопоследните драгоценни капки надъното на чашата наЖивота.

Затова поетът непрекъснатотърси и търси доверието на думи-те, защото само словото преоткри-ва други светове, преодолявадалечни далнини, прониква в най-немислимите висини така сво-бодно, както ги прорязва сво-бодната, чиста и безгрешна Душа.За това са написани стихотворе-нията „Бръчки”, ,Балканът”„Наедин поет”, „Пъпна връв”, „Моно-

лог”, „Надежда”, „Буря в Балкана”…Георги Чичаров е работил в

Усогорск (Република Коми), вУкрайна, в Подмосковието, вБелгород, в Каменка и в многодруги градове и села. Откриванетов Русия на неговата втора Родина,на земята й като земя на неговиприятели, за поета се явява еднаособена, щастлива страна насъдбата. Това са истинските могъ-щи корени, които го държат на зе-мята в лошата година.

Книгата, която ти, читателю,държиш в ръцете си е първатакнига на Георги Чичаров на рускиезик. Публикации той е имал мно-го. В това число и на страницитена алманах „Московский Парнас”(член е на нашия Творчески клуб).Но книгата – това е вече дружескипротегната ръка, а не визитнакартичка, дори и да е подборка. Вкнигата е целият поет със своитедушевни преживявания като надлан… Добре, че и преводачът –поетът Всеволод Кузнецов, му естар и надежден приятел…

А това е още една пътека междунашите народи. Смело стъпи нанея, любителю на истинската пое-зия!

Превод Л. БОГОСЛОВОВА

ХРАМ НА ДОБРОТАТА

ЛЕОНИД ХАНБЕКОВ, главен ре-дактор на Независимия алманах „Мос-ковский Парнас”, вицепрезидент на Ака-демията за руска литература

* * *Повече от 20 години от живота си

Георги Чичаров е в Русия. Строител е и сетруди на различни места, а в житейскатаму биография разстоянията сближаватхора и съдби. Пише от юношеството си,автор е на 4 стихосбирки в България и на2 в Русия. Много от стихотворенията муса написани в изпълнения с тежък физи-чески труд делник и с откровението сизвучат като отрезвяващ акорд особеноднес в прагматичното ни, обърнато с ли-це към материалното и политиканстващовреме.

ГЕОРГИ ЧИЧАРОВ

СТРОИТЕЛ

Дойде. Не пита. И не чака.Облече син костюм поизвехтял.И срина ниската барака –в какви ли той не е живял.

За него времето е сред простора –единствен и неповторим живот.Дори и слаб – не чувстваше умора.Така живееше под своя небосвод.

Съдбата много бе му дала –една мистрия силна като вест…Коя жена не би му завидяла –макар без къща, само под навес.

Какво ли във душата си е скрил?Какво ли там невидимо мъждуща?Навярно някаква любов е укротили своята съдба с теслата чука.

1 972 г. , Усогорск, Коми

ПОСОКИ

Пак пеят птиците в клонака,потоци пак във мен лудуват.И аз вървя назад, нататък,където сънища будуват.

Пред мен са тучните ливади,ронливи сипеи и ниви.Край пътища и край оградиподскачат спомени игриви.

Но търся аз момче, коетого няма – то само се търси.И пак бездънно е небето,и чист е още оня бързей.

И корени приспивно пеят,че де е то сега не зная.В небето птиците се реят…И тъй възторжен е безкраят.

1 . 1 0. 1 986 г. , гр. Волоколамск

ЗА СЯНКАТА И СЛАВАТА

Живеем двамата сред дим.Какво са другите в словата?Застинали със задна дата –във вечността сега стоим.

… Край тоя ням и стръмен бряг.Реката цвили, тръпне в пяна,

кръжи, шуми тълпа пияна –и стълбището трие с крак.

Приижда всеки, носи цвят,изминал своята пътека.И пред съда на съвестта нелекаи сянката, и славата растат.

Горко на вас без почести и слава.Горко ви, идоли, останали незрими!В историята вие сте без име:народът сенки не кръщава!

1 5. 03. 1 987 г. , Полтава, Украйна

БУРЯ В БАЛКАНА

На поета Владимир Фирсов

Ах, как внезапно слезе вечертаи набразди небето до последно.И сякаш, че от края на светасе вдигна буря, зарево победно.

Контурите си бързо дотъкмии ме заплете в мрежата на дявол.И скоро толкоз много се стъмни,че аз вървя като животно сляпо.

И вредом ме преследва тъмен вик –нима към мен Балканът няма милост?Да ми помогне в този труден мигнавярно призовава други сили.

Превиват се дърветата от страхи може бурята да ги изтръгне.Дали не нося непрощаван грях,та омагьосан тук замръкнах?

Но някаква поличба ли, какво –едно дърво приведе клон над менеи ми зашепна: Туй е за добро,Балканът за обичаните стене! .. .

8. 05. 1 987 г. , МоскваБОЛКА

На поета Всеволод Кузнецов

Отново пеят по клоните птиции ласкав поток ромоли.

А в ненаситните ми зеници,тъжно детство навеки боли.

За ония далечни и тучни ливади,оградени от стръмния бряг.За момчето, което отново ме води,да играем пред родния праг.

И напразно се молят и викат ръцете –зная, няма да тръгне назад.И припомнят ми днес само птиците,че съм бродил там някога млад.

Как се случи така и до сега не зная,но за село си спомням сега.И за нея, скъпата, вечна България,аз отронвам горчива сълза.

1 987 г. , Москва

ВЪПРОСИТЕЛЕНЗНАК

Всяка мисъл слага своя знаки ти сочи пътя по-нататък.Към началото те връща паки живее в тебе без остатък.

Под небето – пътят с белотати припомня босите крака,дето прекосиха твойто лятопрез брега на Лудата река.

Планината помни твойта тръпка,през река, върба и прясна пръст.И цветята пак под твойта стъпканикнат, и конете бягат в тръст.

Преживяното се връща пак –то е жива мисъл, без остатък.А с въпросителния знакще отидеш нейде по-нататък…

1 987 г. , Варва, Украйна

Литературен салон Варна на Сдруже-ние Литературно Общество – Варна,08.01 .2014 г.

(Клуб на стопанския деятел)

1 1 . 09. 201 2 г. - Леонид Ханбековв Литературния институт "М. Горки"

Варна, бр. 1 (32), януари 2014 г.14

„ЕСЕНИНСКИ БУЛЕВАРД” – Приложениена в. ”Литература и Общество”за съвременна руска литература

е печатен орган на Сдружение ЛитературноОбщество – Варна и на Съюз на писателите на ХХІ век

Излиза на български език

Главен редактор Станислав Пенев (Варна, България),зам. главен редактор Евгений Степанов (Москва, Русия) ,зам. главен редактор Всеволод Кузнецов (Москва, Русия),

редактори: Людмила Богословова, Юрий Апрелев, Нина Бурнева,Гергана Кирякова, Кирил Тодоров

Контакти: eseninbul@abv.bg и stepanovev@mail. ru

Достойният син на България иПочетен гражданин на Варна –посмъртно (от 2011-та година),посветил живота си на осво-бождението на българите от Бе-ломорието и мечтата им заобединение с майка България, за-щитникът на Родопите, борил сеза свободата на потиснатите вОсманска Турция, след разпусканена четата си през 1879 г. е пока-нен от ген. Скобелев да му госту-ва и войводата заминава заРусия. Там е представен на импе-ратор Александър ІІ. Той офи-циално го произвежда в чинкапитан от руската армия, даваму Ордена за храброст „Георгиевс-ки кръст” за участието му въввойната и имение от 160 000 де-кара в Киевска губерния, коетоПетко Киряков скоро продава и сезавръща в България.

ДЕСЕТАТА ВОЙНА НА РУСИЯС ТУРЦИЯ, НАРЕЧЕНАОСВОБОДИТЕЛНА И

УЧАСТИЕТО НА БЪЛГАРИНАПЕТКО КИРЯКОВ – КАПИТАН

ПЕТКО ВОЙВОДА В НЕЯ

През 1877 г. в планината Чо-бандаг, Дедеагачко, на 15 март eпървото сражение междубунтовническата дружина наПетко войвода и турците. На 13юни, ден преди руските войски дафорсират Дунава, при селоПавлюкюпрюсу четата разбиваедин кърагаларин от Фере. Орга-низираният в 1869 г. от Петковойвода отряд, се включваактивно след това и във войнатамежду Русия и Турция (1877-1878). До края на 1877-ма четатанаброява към 300 души и активнодейства в тила на турската армия,обезоръжава цели войсковичасти и пази населението отизстъпленията на „мажирите“(дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовни-ците водят девет битки с турски-те полицейски и военни части иустановяват превъзходството синад тях. В края на декември 1877-ма четата влиза в град Марония,освобождава го, освобождава иоколния район от турска власт.Българската власт се държи тук ислед сключването на 19 февруари(3-ти март нов стил) на Сансте-фанския договор, по който градаостава извън границите на Бълга-рия и продължава така до 9 март.Тогава след атаката на войска, ба-шибозук и черкези, водени отдвамата паши (генерали) Хасан иЯхия, четниците, предадени отгръцкия поп Филип, се изтеглят счаст от населението от града. Зае-мат една височина край Маронияи обстрелват противниците си,които отстъпват, помислили, чесрещу себе си имат руска войска– така градът е спасен от опожа-ряване. Убити са 72 турци, 6четници и десетина жители наМарония предимно жени и деца.Дружината след тази победа сепрехвърля в Доганхисар, роднотосело на Петко войвода, което е вруската зона. Тук руснаците имвъзлагат охраната на християнс-кото население и в Беломорието,и в Родопите от турски войски ибашибозушките и дезертьорскиформирования на английския

полковник Сенклер, нарекъл се„Хидает бей”. На 29 март четни-ците преодоляват пътьом с бойедно отделение турска войска приКаракая, Ференско. На 13 април впланината Китка, Димотишко,четата в състав 200 души разбива3000 на брой Сенклеристи, като

няколко десетки от башибозукаса убити. След 14 дни в следващабитка със сенклеристите са убитии ранени 150 сенклеристи срещу19 убити и ранени българи – вой-водата е леко ранен. Следващотосражение с башибозука на Хидаетбей е при село Голям Дервент, Ди-мотишко. Тук Петко войвода има400 души срещу 1000 на британе-ца. Българите дават убити и ране-ни 11 човека и убиват и раняват35 от противника. На 21 майотряд от 10 души (капитан Петкос 3 четници, 3 казаци, 3 въоръже-ни одрински търговци), успешноотбранява село Плевун от нападе-ние на сенклеристки башибозуци,ранява 10-тина и избива 20 плюсглаватарите им: след евакуиранена населението в руската зона на22 май атакува с 200 свои четни-ци башибозушката орда и яразбива. Няколкото стотин сенк-леристи са напълно разгромени –падат близо 200 от тях срещу ня-колко убити и ранени четници,между които и войводата – тойотново е ранен. На 5 юли четатаводи последен бой със Сенклеро-вите части в Дедеагачко. Следпретърпените поражения сенкле-ристите опразват района и сеоттеглят към Кърджалийскозаедно със своя предводител, къ-дето преди настъпването наесента групите им се разпадат.

От този момент нататък четатанапълно овладява положението ипродължава мисията си в средни-те Родопи. На 18 август е първиятбой с башибозука при Ешекулак,вторият – на 30 август при „Мо-мина вода“, третият — на 8септември в Караманджа.

Към дружината на капитанПетко, която се сражава за осво-бождаването на Родопите, се при-съединява и четата на Крайчовойвода. На 14 ноември разрасна-лата се чета, попълнена с необу-чени ентусиасти, е отхвърлена от

башибозука в битка при селоБрезе, в местността „Пуризовски-те колиби“. След това броят наличния състав е намален и докрая на 1878 г. успешно са отбра-нявани от башибозука Чепеларе,Широка лъка и съседнитехристиянски села. В края на де-

кември в Рупчус идва рускигарнизон и поема тази отго-ворност.

До м. март 1979 г., четата наПетко войвода е дислоцирана вСредните Родопи, а след товапреминава в Хасковско, за дапредотврати метеж от кърджа-лийските съседи. В началото наюни 1879 г. след стабилизиранетона новата власт и след осемнаде-сет години преминали в борба зазакрила на българите и българс-ките земи, четата на капитанПетко е разпусната.

ЗАЩО И КАК ПРЕЗ ЦЕЛИЯСИ ЖИВОТ ПЕТКО КИРЯКОВ

СЛУЖИ НА МАЙКАБЪЛГАРИЯ ?

Роден е през 1844 г. (на 18 де-кември) в българското село До-ганхисар, разположено на 26 км.от Дедеагач в Беломорска Тракия(днес гр.Александруполи), коетослед Първата световна война, посилата на Ньойския договор оста-ва в територията на Гърция. Тукпри даскал Лефтер, 15-годишниятПетко Кирков (Каракирков, Киря-ков) Калоянов се научава да пишеи чете на български с гръцкибукви. Майка му Груда е от съ-седното село Тахтаджик, отизвестния род на Калояновци, абаща му е Кирко Каракирков. Има8 братя и сестри. Бил много висок,с едър кокал, силно пъргав, норазсъдлив и с кротък нрав. Честопеел родопската песен за войвода-та Делю и обичал да играе хора.

След като турци убиват брат муМатю и братовчед му Вълчо, ПеткоВойвода през пролетта на 1861-ва –на 6 май (Гергьовден) оставяйки се-мейството си, организира малкахайдушка чета с която действа катопредводител в гората на родния сикрай, за дамъсти.

Скоро след излизането си в го-рата, 7-те момчета хайдути

ликвидират убийците на Матю иВълчо и главния виновник бахши-бейския чифликчия Мехмед Кесе-джи бей. На 16 юни 1861 г., присело Бахшибей те разбиват поли-цейска потеря, водена от известен воколията с жестокостта си кърага-лар, като убиват 2-ма и тежко раня-ват още неколцина. Османците сатака респектирани от въоръженитебългари, че дълго време не смеят даизлизат от Бахшибей. След още двеуспешни битки с потерите през ме-сец август, четата става легендарна.

На 6 януари 1863 г. една потеряот 130 души заптии и башибозу-ци открива и загражда станалитевече 9-тимата хайдути край с.Исьорен в Еноската кааза. Двамасе убити, а Войводата (ГолямПетко), Петко Радев (МалъкПетко), Комньо Стоянов от Ду-галхисар и Стоян Атанасов отИсьорен са ранени, пленени ихвърлени в затвора. Организиратбягство, но са заловени и пре-местени в Солун, в затвора"Камлъкуле" (Кървава кула)известна днес като Бялата кула.След като устояват на инквизи-циите и отричат всичко, турцитерешават да ги прехвърлят в Дра-ма. По пътя хайдутите напиватзаптиите и успяват да се освобо-дят, но скоро при една турска за-

сада всички, освен войводата сапленени.

През 1864 г. организираната отнего Нова чета завързва едно следдруго кървави сражения: на 10юни при старата Момчилова кре-пост Буруград и езерото Буру-гьол, Ксантийско, девет денапо-късно – в планината Саръкая,Маронийско, четата не само даваотпор и отблъсква потерите, но

ги и преследва. Одринският Валипаша, силно обезпокоен, пращасрещу четата на Петко войводаОсман ага, кърагасъ в Одрин, по-лучил своя бинбашийски чин запобедата си над Ангел войвода.Въпреки че превъзхожда в живасила 20 пъти хайдутите, Осман ебит и опозорен от Петко войводаи пашата го хвърля в затвора.Следват успешни сражения на че-тата в планините Карлък иШапкъна, в околностите на Гю-мюрджина – на 30 август и на 28септември.

УЧАСТИЕТО НА КАПИТАНПЕТКО В ОБЕДИНЕНИЕТОНА ИТАЛИЯ И КРИТСКОТО

ВЪСТАНИЕ (1866-1869)

През есента на 1864 годинабългарският войвода, привлеченот гърците за борба за осво-бождението им напуска Беломо-рието и пристига в Атина. Тукстава слушател във Военнотоучилище. Предприема бунтовни-ческа агитационна обиколка вМакедония, след което заминаваза Италия. В началото на 1866 г. сесреща с Джузепе Гарибалди иотсяда в дома му, където дваматаорганизират прочутата „гари-балдийска дружина” в състав от220 италианци и 67 българи,участвала в Критското въстание.При пристигането си на островКрит, на българския революцио-нер е възложена мисия с малъксамостоятелен отряд да действа врайона на планината Шилик. ТукПетко войвода отново се проявя-ва като храбър и смел ръководи-тел и си спечелва званието„Капитан”. След потушаването навъстанието напуска острова безда капитулира. За известно времесе установява в Атина, откъдеторазпространява възвание към съ-народниците си за освобождениена целокупното отечество.Предприема пътуване до Египети Франция, където пребивава вАлександрия, в Марсилия и следтова - отново в Италия.

***През 1876-та поради развихри-

лите се османски зверства при по-тушаването на Априлскотовъстание и последвалата диплома-тическа активност, четата непредприема активни действия, зада не излага на тежка опасност бе-ломорските българи.

През 1876 г. Джузепе Гарибалдиизпраща писмо до Българския ре-волюционен централен комитет(БРЦК) в Букурещ, в което пише:„Аз скърбя, че не мога лично даучаствам във вашите боеве. Поже-лавам ви постоянство в святатаваша мисия”.

РУМЕН ЧАРДАКЛИЕВ – потомък на бежанци от Лозенград през 1 903 г.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НАКАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА (1844 - 2014)

Снимка на Петко войвода, подарена от него на Георги Бойкинов.

От стр. 12